Постинг
20.03.2011 21:39 -
Грях ли е емиграцията?
Грях ли е емиграцията
1част Грижите по подготовката на документите за работа, път и пребиваване не му позволиха да се огледа, да спре, да се обърне назад-дори да помисли.Сега беше подготвил всичко.До полета оставаха броени часове.Той пусна телевизора,но негледаше.Мислеше за друго.Оглеждаше за последно апартамента в който бе живял през последните четиридесет години.Мислите го притискаха, като се лутаха една през друга, сякаш се съревноваваха за надмощие. Петър беше обикновен, лъчезарен човек с леко смугло лице и гъста чуплива коса.Имаше висше образование,висока квалификация-възпитан средностатистически българин.
В последната половин година усилено търси работа извън пределите на страната и успя.Е не по специалността си, но като общ работник срещу прилично заплащане. Сега той беше уморен , но доволен от късмета си.Мъчеше го само един въпрос "Ще успее ли с лека ръка да остави всичко,да зачеркне малките си постижения,които бяха невидимата нишка деляща го от мизерията?"-така както беше предполагал преди.Трябваше да успее,надяваше се на по-добър живот.По-добър, може би.Тогава му хрумна мисълта дали не е грях,че заминава,че напуска родината си-може би завинаги.Нямаше време ,трябваше да тръгва. Вдигна ръка на първото свободно такси и пое към аерогарата.Беше умислен.Нещата не се случваха,така както си ги беше представял.Нещо го мъчеше.Сърцето му се свиваше,ръцете и краката натежаха като олово,ушите му забучаха.Той си пое дълбоко въздух и се опита да не мисли поне за кратко.
Пристигна на летището.Свали с неухота куфарите и се огледа назад, като че за последно.Имаше време,Петър небързаше да прекрачи прага на аерогарата.Стоеше, може би се двоумеше или пък страдаше.Лицето му беше безизразно,а погледът му пълен.Тогава той пристъпи, за да влезе,но внезапно чу познат глас,който го викаше по име...
1част Грижите по подготовката на документите за работа, път и пребиваване не му позволиха да се огледа, да спре, да се обърне назад-дори да помисли.Сега беше подготвил всичко.До полета оставаха броени часове.Той пусна телевизора,но негледаше.Мислеше за друго.Оглеждаше за последно апартамента в който бе живял през последните четиридесет години.Мислите го притискаха, като се лутаха една през друга, сякаш се съревноваваха за надмощие. Петър беше обикновен, лъчезарен човек с леко смугло лице и гъста чуплива коса.Имаше висше образование,висока квалификация-възпитан средностатистически българин.
В последната половин година усилено търси работа извън пределите на страната и успя.Е не по специалността си, но като общ работник срещу прилично заплащане. Сега той беше уморен , но доволен от късмета си.Мъчеше го само един въпрос "Ще успее ли с лека ръка да остави всичко,да зачеркне малките си постижения,които бяха невидимата нишка деляща го от мизерията?"-така както беше предполагал преди.Трябваше да успее,надяваше се на по-добър живот.По-добър, може би.Тогава му хрумна мисълта дали не е грях,че заминава,че напуска родината си-може би завинаги.Нямаше време ,трябваше да тръгва. Вдигна ръка на първото свободно такси и пое към аерогарата.Беше умислен.Нещата не се случваха,така както си ги беше представял.Нещо го мъчеше.Сърцето му се свиваше,ръцете и краката натежаха като олово,ушите му забучаха.Той си пое дълбоко въздух и се опита да не мисли поне за кратко.
Пристигна на летището.Свали с неухота куфарите и се огледа назад, като че за последно.Имаше време,Петър небързаше да прекрачи прага на аерогарата.Стоеше, може би се двоумеше или пък страдаше.Лицето му беше безизразно,а погледът му пълен.Тогава той пристъпи, за да влезе,но внезапно чу познат глас,който го викаше по име...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 25
Архив
